Преди 11 дни преживях ПТП, което вероятно се е случвало на 70% от шофьорите било то като потарпевши или виновни за пътния инцидент. Може би историята, която ще ви разкажа ще се окаже в края за някои досадна, за други забавна, за трети интересна, но независимо от това идеята за написваното й е просто казано изпитателен тест за опит да се науча да сподлям. Да, правилно прочетохте - да се науча да споделям, но не чужди мнения и гледни точки, а това, което ми се е случило до момента и което извира от моето сърце, макар и понякога да се съмнявам, че имам такова (усмихва се)...
       Денят е празник на града - 20.01.-Св. Себастиян, и в духа на традицията тук се по улиците хората  се приготвят из рано за празичното настроение с големи барбекюта, усмивки, песни, танци. В тази празнична обстановка реших да навестя добрите си приятели от близкия Автосервиз. Верното ми другарче(моторченце) не ме изостави сама и този път - нададе боен вик, изръмжа смело, събра сили и двамата се оказахме барзо пред гаража на приятелите ми. 
      Неотдавна същите бяха претърпели малък инцидент в къщата си - майката и дъщерята почти се оказват натровени с газ от малък пробив в трабичката на газовия бойлер в съседното помещение, но за щастие бащата се оказва в подходящото време на подходящото място, поради което бърза помощ бива наистина достатъчно бърза и навременна. Милите момичета все още пазеха живия страшен образ за предположението какво би могло да се случи, АКО... Но днес, след като вече всичко е минало и просто част от историята на вчерашния ден, и двете се усмихваха разказвайки как точно се е случило в подробности. Кафето в тяхната компания е винаги приятно и имаш усещането за безвремие. Споделено е с множество усмивки от сърце. За мен те са не просто приятели, а едни от малцината сред познатите ми, които наистина заслужават с достойнство да носят името ПРИЯТЕЛ!
     Решвам, че е време да си тръгвам, сякаш нещо упорито ме тегли да се кача на мотора и да подам газ. Не ви ли се е случвало как понякога необяснимо вътрешно усещане ви подтиква към дадена посока? Искрица съмнение прорязва тишината, че може би не трябва да го правите, но тласъка  на съдбата се оказва по-силен. Като нещо неизбежно и същевремнно крайно необходимо да бъде направено точно сега, на момента. И така, моята съдба ме поведе на две колела не по познатия до болка път, по който винаги минавам за навръщане към вкъщи а през алтернативния таъв, който се оказа в последствие изключително кратък. На две пресечки от автосервиза в нерегулирано кръстовище - БУМ! 
     - Момичето! Бързо! Повикайте линейка, полиция... жива е! -изкрещя женски глас.
       Малко преди тези думи - карам бавно, защото уличките са къси, квартала е наситен с деца, а кръстовищата, макар и с еднопосочното си движение, се оказват достатачно опасни за всички поради липсата на пътни знаци и маркировка за позабравилите правилника.  На отсрещният ъгъл играе дете почти пристъпило на улицата с малкото си колелце. Погледите ни се срещат сякаш да напомнят и на двама ни за вазможните опасности от движението. За съжаление от улицта в ляво се задава трети участник, който шофира с несъобразена за района скорост. Кара прекалено бързо, а моят спирачен път се оказва пътен мираж. Дори предимството ми на дясностоящ не помага за навременното спиране на връхлитащата ме кола. Очаквания сблъсък не закъснява. Мотора ми светкавично пада спрян от предната гума на пресичащата ми пътя кола, а аз успешно пробвам каскадьорските си способности с прелитане от мотора над колата, телесно стоварване върху предния капак, завъртане и изпадане от другата страна на автомобила. 
       Секунди на всеобщо вцепененяване! Освестявам се бързо от удъра и надигам глава. Автомобила не угася мотора, а противно на всички очаквания, изръмжава остро, за да избяга възможно най-бързо от грозната сцена. Пред погледа ми преминава кола с млад шофьор, двама мъже на средна възраст и възрастна жена на задната седалка, която спокойно човек можеше да оприличи като майка на момчето и всички с ясен ромски произход. Ужас! Свидетелите започват бурни коментари за безчовечието и беззаконието. Всички са възмутени от случилото се и факта, че виновният за произшествието не само избягва, но и не проявява нотка на интерес или загриженост как е жертвата му. Успях да запомня номера на колата и да дам описанието й на пристигналата естествено с достатачно закъснение патрулка. Свидетелите също се подписват в подкрепа на разказа ми и оставят тел. номер за връзка. 
       Не се наложи линейка да идва. Странно е, но от предницта на мотора ми и помен няма. Сякаш е била от порцелан и при удара се е разпаднала на малки пърченца. А аз? (усмихвам се) Аз имах лека дръскотина на десния си крак, почти незабележима, леки натъртвания, но нищо сериозно. Хората наоколо ми ми помагат да стана, загрижено питат как съм, докато една от жените казва: - Момиче, явно имаш силен ангел-хранител, защото при такъв удар можеше да се оттървеш на инвалидна количка в друг случай! Може би е била права,а може би драматизира в повечко. И това ме подсеща за коментара на една друга моя приятелка по случая, че съм като котките - със 7 живота. Може би, но ако е така, то вече съм похабила 4. Май е време да се позамисля над оползотворяването на останалите(това е шега разбира се)(усмихвам се).
       А сега може би си казвате - какво пък толкоз, нормално е случилото се, както виновника да избяга от местопрестъплението, така и жертвата да се оттирве с леки наранявания. Прави сте! Всичко е относително и зависимо от много величини - скорост, път, късмет... Къде е тогава уловката? Уловката е в съдбата. Тя взема своята жертва, заятото така трябва да стане, но заменя човека с животно и не акво да е, а типичното за случая - жертвен агнец. 
       Родителите ми живеят на далеч и едва вчера разбраха за случилото ми се, но с налично вече подозрение за нещо случило се. Дядо ми е стар овчарин и животните са неговия живец и смисъл да продължава напред дори и след загубата на баба ми. В деня на инцидента, в същия час дори, най добре ухранената и здрава овца от стадото без причина умира. Дошлият ветеринарен лекар не може да установи причината, нито има логично оняснение на какво би могло да се дължи смъртта, при положение, че стадото е яло една и съща храна, пило е една и съща вода и пез деня заради лошото време не е извеждано на паша. Т.е. няма видима причина каквото и да е да се отрази на единица от стадото и то а най-добре отгледаната!  И все пак родителите ми са щастливи защото аз съм добре. Интересен е факта, че и предишните ми 3 похабени живота на котка(усмихва се) са приружени със същите жертви. Как ви се струва? Нима всичко е чиста случайност, просто късмет или в дъното стои неписана сделка с дявола :) Каквото и да е, фактите са безспорни, а истриите продължават...